Представям си люлка. От черга тъкана и плъстено, остро въже.
Отляво черешата. Вдясно – не помня. А аз съм превита на две.
Навеждам се силно, с глава в коленете. Изправям се бързо.
Летя!
Очите се силят да видят небето. А после обратно - земя.
Обръща се люлката. Падам. Не плача. Разтривам коляно и пак…
Косата ми – рошава, бретонът ми пречи да видя пред себе си
как
превита на две, уморена, притихнала, баба ме моли –
„по-кротко“.
Видяла е раната на коляното. Аз – усмихната. В скута ми котката.
Дърветата плачат протрити от полети. Следи по кората личат.
Става тъмно. Изгуби се плочникът. Новините вървят, аз летя...
Тъканата черга под мен губи времето и в люлка превита на
две
събира точките на летенето. Аз съм отново дете.
Ваня
2019
Няма коментари:
Публикуване на коментар