понеделник, 11 февруари 2019 г.

Не мога да го кажа по-добре




След една седмица в зимната планина разбираш най-добре, че случайно подочутите всекидневни разговори между хората не са нищо повече от банален ритуал, от който никой нищо не научава. А желанието да "вземеш" нещо за себе си от космоса на зимната красота не може да се случи през колективните екзалтации на щуращите се насам-натам по пистите и влековете хора.
И ето какво пише Той в далечната 1862 година: "Най-хубавите части от земята понастоящем не са частен имот; пейзажът няма собственик, та ходещият все още се радва на относителна свобода. Навярно обаче ще настъпи денят, когато и тая земя ще бъде разпределена на така наречените "кътчета за наслада", където насладата ще е само ограничена и мимолетна за единици, когато ще се намножат оградите и ще бъдат измислени всевъзможни примамки за хора и разни съоръжения, предназначени да закрепостят човека към ОБЩИЯ път, а ходенето по лицето на божията земя ще се сведе до недопустимо преминаване през площите на един или друг господин. Да опитваш "изключителна наслада" обикновено означава да се изключиш от истинската наслада. Нека тогава използваме възможностите си, преди да са настъпили черните дни." (Хенри Дейвид Торо - "Ходенето")
Тази февруарска шипка край зимната пътека в един ден на ходене е точно това. Използвана възможност... 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар