Букурещ, Михаил, Гавраил и всички други

Влизаме в малката полутъмна църква. Неясните силуети на хората, изпълнили докрай тясното пространство на построения през XIV век храм до девическия Ставропигален манастир на архангелите Михаил и Гавраил, са неподвижни и вглъбени в себе си. Точно до притвора е застанала неповдижно монахиня – неочаквано млада, като повечето лица тук. В празничната християнска неделя, посветена на старозаветните праотци, изглежда това е най-подходящото място на света, в което сме се оказали напълно случайно в една привидно безцелна разходка из улиците на Букурещ.

Мъжкият хор е невидим в църковния мрак. Червеното на тухлените стени помръдва леко под пламъка на свещите. Това е светлината. Друга няма, а ако има, то тя е някъде вътре в теб, разлюлявана плахо от дълбоките гласове на песнопеенето. Внезапно разбирам, че тъмнината, тясното пространство, дълбокото исо на химна събира непознатите лица в непоколебима група, напомняща далечните времена на първите християни. Че тази, свита в миналото си църква в милионната столица ми разказва сега един убягвал ми смисъл. Толкова е малка, че мога да я взема в сърцето си и да я отнеса по пътя, който ме чака.

(снимка: Милена :)
Навън прехвърча сняг. Откъм манастира звучи хорът на монахините – тържествено смирен. Помежду гласовете на двата хора малкият двор на църквата е като шепа на щастлив просяк. Нещо стисва гърлата ни и за малко всичко потъва в мъгла. Излизаме навън и за всеки случай правя снимка. Докато се усмихвам наум на приятелите и бездомните кучета, чувам, че от всички страни към мен напира музика. Букурещките църкви пеят в празничен хор. За момент имам усещането, че всички по улицата са тръгнали към тях...