сряда, 13 октомври 2010 г.

Тежки думи за многократна употреба


Надниквам в малката стаичка на пазача – точно пред входа на старата печатница в Шумен. От тясната кутийка са изчезнали задължителните легло с бежово опънато одеало, паянтова маса, електрическа печка и транзистор. Сега тя е спретнато и стегнато в кръста счетоводство – подредено и без излишества като съвършената формула.
Питам и усещам, че и усмивката ми и въпросът ми не вършат работа – точно както се опитвах да умилостивя учителката си по математика в гимназията.
Не, нищо няма! Не, отдавна е празно! Не, никакви машини! Не, всичко замина!
Ами, да си заминавам и аз…
Просто отново исках да зърна линотипна машина.
Думите отлитали?! Абе, не беше точно така! Това някога бяха тежки думи. Друг е въпросът, че често бяха празни. Да, смешна работа! Тежки и празни. За празнотата им могат да свидетелстват само хора, които са „връзвали” вестници по онова време. За празнотата на конгреси, симпозиуми, планове, петилетки, които търсеха своите празни думи.
Но, че бяха тежки – и това е вярно. Оловото със съсък нахлува и застива в пластината от излети букви. Самите те с трясък и звън са се плъзгали преди секунди по металните улеи на машината. Сега следва още един трясък и леко потреперване на пода под краката – редът е готов. Вестникарския ред – 7 грама бруто тегло. Хм, стана като в онази песничка…!
Линотипът – трудно е да го опишеш. Хайде, представете си секретарка, която трака на машина. М-да! Не това исках да си представите! Вижте я така все едно, че си печата, но седнала не върху удобно бюро, а на парен локомотив. Внушително, наистина!
Жега, разтопен метал, трясък и звън, кофичка с кисело мляко срещу отровните изпарения на оловото. Пъргавите пръсти на жените с омазани в мастило сини престилки тъкат паяжината на смисъла. Компасът на стария метранпаж бай Кольо Клишето им дава посока, нареждайки ги по празната все още каса-страница.
Навън е тъмно като в рог. Вестниците се раждат в потайната доба на нощта. Точно като трудните деца.
Сега след толкова години се опитвам да си мисля, че ако не друго, оловото в онези думи, плъзгащи се по улеите на гърмящата линотипна машина ни учеше на няколко неща.
Едното бе, че всеки ред във вестника се ражда с усилие – той пари, тежи, трови.
Второто – празните думи са най-много от всичко на света, леят се като изпуснат метал и за да напълниш своите си думи с тежкото на смисъла, ще трябва доста да им чиракуваш
Третото – кратко и тъжно! На другия ден един от работниците събира в тежка и неповратлива количка думите от стария вестник. Изсипва ги в пещ. Топи ги. Излива ги в продълговато, натегнало от блясък оловно торпедо. (Да, точно така му викаха). Зарежда линотипната машина. За нова стрелба. С нови думи.
Тези три неща ни научиха да внимаваме с писаното и да му слугуваме, превивайки кръст и мисъл.
И в същото време онова, третото ни припомняше, че всичко казано и написано се претопява в следващите думи. И затова да не се мислим чак за жреци на словото и големи майстори на късия ред. Просто да си знаем, че и нашият ред иде, съскайки и тракайки по големия улей на вселенската линотипна машина…
И накрая, да обясня откъде тръгна цялата тази история. Исках да покажа на студентите бъдещи журналисти една стара, стара печатница. Стара като света на печатарското олово. Няма я вече. Изглежда у нас всички линотипни машини и преси за плосък печат бяха погълнати от огнената паст на търговията с ценни метали. Едва ли и една е останала за несъществуващия музей на печатното слово у нас.
Та, и по тази причина снимката по-горе показва линотипна машина от световното изложение на полиграфията във Франкфурт. Отпреди няколко години. Работеща машина. Ах, тези немци, тези немци…!
И като споменах за немци, та се сетих. На резонния въпрос откъде-накъде се разридах за отминалото време на печатането и оловните думи, най-му приляга отговорът пак на един немец, дето разказва за странното пътуване на един доктор и единия Дявол:

И неслучайно тъкмо тъмнината
навеки се е спуснала над тях –
Защото на мъдреца е известно,
че всяко нещо става интересно,
когато го покрият мрак и прах.

Това е!

Няма коментари:

Публикуване на коментар