понеделник, 24 декември 2018 г.

Три в една (приказки) за Коледа

Илюстрация: Ваня

-         Маслините ми хлътнаха навътре, морковът ми увисна! Нещата не отиват на добре! - Снежният човек въздъхна дълбоко, а главата му опасно се наклони напред. Между тъмните стволове на дърветата в пустата през нощта градска градина се усещаше силният полъх на неочаквания за това време на годината топъл вятър. Декемврийската нощ бе изпълнена с пролетни звуци – капките на топящия се сняг почукваха като ситен дъжд по локвите на шарения асфалт, а с внезапен пукот сух клон тръгваше към земята.
-         Не мърдай много, че не само си се смалил, ами направо ще се разпаднеш! – Лисицата бе застанала на безопасно разстояние от тъжната снежна купчина и гледаше нагоре със загрижено любопитство – А ти, вземи литни от метлата му, че и без теб му е достатъчно тежко!
Думите бяха отправени към предупредителния силует на черна врана, кацнала току до облото рамо на Снежния човек.
-         Просто искам да съм по-близо! – прозвуча обяснително тихото грачене – През цялото това време свикнах с него и не мога да си представя, че ще изчезне по вятъра и повече няма да го видя!
Необичайната компания отново млъкна. Сякаш и тримата едновременно осмислиха безвъзвратността в думите на Враната. А иначе, цялата им история започна по предпразнично весело. Внезапният сняг изчисти до бяло града и напълни градината в центъра му с деца и весел шум. Усмихнат, също до бяло, млад учител затъркаля топка след топка по снега сред все още неизчистените алеи. Така се появи Снежният човек – две маслини от съседното заведение, морков от преминаваща с покупки млада жена, метла от фирмата за почистване и пластмасово кошче на главата пак от там оформиха класическата завършеност на образа. След това снежният човек стана бърза атракция във фейсбук профилите на по-младата половина от града. Сега по-всичко личеше, че наближаваше краят на мимолетната му популярност.
-         Честно, завиждах му, че толкова го харесват! – Враната размаха за кратко криле и кацна върху близката пейка – С него се снимат, а нас ни гонят. Даже разбрах, че щели да пускат някакви бръмчащи и летящи чудесии, за да ни разкарат от градината. Грачели сме, цвъкали сме по главите им… Абе, луда работа! Не се виждат и чуват, как си крещят и се карат и как цапат навсякъде с фасове и хартийки. Ама, на! Те са си тукашни, а ние нагли навлеци, чужденци и имигранти. Все едно съм сирийска, а не тукашна родна врана…
-         Свиквай! – Лисицата бе реалист по природа, тъй като още от майка си знаеше, че другите се интересуват единствено от качеството на кожата ти, а не толкова от самия теб – Освен това, тази година и ние, лисиците, се намножихме. Така, че за известно време ще отклоним вниманието от вас, враните. Забелязала съм, че хората много обичат да се страхуват. Страхуват се, страхуват се – после свикват и веднага се огледат за нещо друго, от което да се страхуват. И не виждат, че истински страшното не е наоколо , а вътре в тях.
-         Голям си философ! – Снежният човек се намеси в разговора – Редиш ги такива, все едно преди малко не си излязла от казана с боклука, където си търсиш храна, а от някоя мъдра басня. Не искам да те обидя, ама съм малко нервен. Това с топенето ми е за първи път…и май за последен!
Тримата замълчаха. Бяха свикнали един с друг в това внезапно и странно приятелство. Всяка вечер се събираха заедно. Лисицата слизаше от тъмното възвишение над града и преглеждаше кофите за пилешки кокалчета, а Враната си живееше в клоните на градината. След появата на Снежния човек неусетно разбраха, че трима разговарят по-добре от двама. Така винаги има някой, който мълчи и следи какво си казват другите. Намесва се, когато думите им станат прекалено много или, когато мълчанието се върне. Единият от двамата млъква на свой ред и…така. Бяха хубави вечери – студени и смислени. Говореха за какво ли не. Онзи, който върви близо до земята винаги има какво да научи от летящия. И обратното. Снежният човек пък им разказваше за какво си говорят през деня хората, разхождащи се в градината и за какво си мечтаят децата, снимащи се с него.
-         Разкажете ми нещо като за последно! – гласът на Снежния бе тих – Не знам дали думите ви ще ми липсват, когато се разтопя, но в момента ми липсват, защото все още мога да ги чуя. Ако може, всеки от вас да ми разкаже по една приказка. Този ден чух как млад мъж обяснява на красивото си момиче за една жена. Тя всяка вечер трябвало да разказва по една приказка или щяла да изчезне завинаги. И така откарала до 1001 приказки. Момичето не повярва и се засмя. Каза, че дори и жените не говорят толкова много. Младежът също се засмя и отговори, че всичко е възможно, когато си на зор. Ето, аз също съм на зор и ви моля – не една приказка на нощ, а две. Но… само за една нощ…
Лисицата и Враната се спогледаха. Враната се засмя кратко. Не защото и беше смешно, а за да свали напрежението, което се настани между тях след думите на Снежния човек. И добави: - Хайде, ще започна аз, защото в онази глупава басня проговарям последна, а сиренето отива в лисицата. Този път ще се сменим:

Враната разказва първата приказка

Момчето живееше под капандурата на последния етаж. Малка стаичка три на три. Малка баня с тоалетна метър на метър. Не толкова малък наем на всяко 28-мо число на месеца. Така и не ми стана ясно учи или работи. Май и двете, защото по леглото му често бяха разхвърляни книги и един изписан бележник, но пък също така често сменяше дрехите си с работни и тръгваше нанякъде – вечер. Два дни в месеца заминаваше – най-вероятно към близко до града село, защото се прибираше с пълна чанта. Следваха няколко дни на обилно хапване.
Лесно ми беше да го наблюдавам. През топлите летни дни и нощи капандурата беше постоянно вдигната. Понякога виждах усмихнатите му очи – набираше са на ръце и гледаше над покривите на града. Беше не само красиво, но и добро момче – точно, когато се бяха излюпили малките ни и обикалях като луда за храна, не знам как разбра, че съм в нужда, но започна да оставя на керемидите до капандурата неща от пълната чанта, с която се връщаше от село.
Лятото мина, малките поотраснаха и аз се поосвободих, но наобикалях покрива с капандурата. По навик, пък и младежът ми беше станал симпатичен. Когато ме видеше да марширувам по керемидите, подсвиркваше с уста и се опитваше да грачи. Ако трябва да бъда честна, доста неумело, всъщност!
Всичко си беше както от първия момент, когато го видях под капандурата, докато един ден, надничайки, не го сварих свит на две върху малкото тясно легло. Говореше по телефона: „Да, нямам пари за семестъра! Да, ще прекъсна! Да, ще замина за Англия! Да, ще ме забравиш! Да, няма как да те поканя тук – тясно е, а и не съм си плащал наема и се прибирам на пръсти. Не, няма да стане, защото, откакто се помня, в най-важните моменти от живота си чувам само „Не!“. После разговорът прекъсна и настана тишина. После хълцане като от плач, ама едно такова… детско.
Нали знаете, че ние враните си умираме за разни лъскави работи – събираме и ги носим в гнездата си. В нашето има какво ли не – стъкълца, пирончета, шарени топчета (Много е неудобно да летиш с топче в клюн, между другото). Върхът в семейната ни колекция бе един жълт пръстен със зелен камък. Ама, голям пръстен, ви казвам! Намерих го в тъмна сутрин до входа на една от онези зали със светещите надписи, от които рано сутрин излизат предимно отчаяни и клатушкащи се самотни мъже. Зърнах го заради отблясъците от мигащите светлини и веднага го отнесох в гнездото. Така тежеше, че летях с темето напред и клюн надолу –поне три пъти се праснах в клоните на нашето дърво, но си струваше. Бижу, истинско бижу! Та, казвам, настана време отново да летя с темето напред и с клюн надолу. Този път към отворената капандура на онзи ревльо. Вероятно беше на работа. Пуснах пръстена върху тясното легло и литнах по семейни задачи. Така де, аз нямам телефон, на който да се оплаквам, че животът е тежък!
На другия ден наминавам към покрива с капандурата и какво да видя. Онзи, нашият, се набрал на ръце, главата му навън, гледа ме ухилен, подсвирква ми и грачи. Ако трябва да бъда честна, доста успешно, всъщност…

Снежният човек се опита да подсвирне, а Лисицата неуверено изграчи. После и тримата прихнаха в смях, а тъгата от предстоящата неизбежна раздяла сякаш си бе наполовина отишла. Лисицата прочисти гърлото си и на свой ред започна:

Лисицата разказва втората приказка

Момичето имаше всичко на света. Малката и червена спортна кола без покрив спираше пред красивата едноетажна вила насред гората. По-късно тялото и разпръскваше сините води на хладния басейн, а след това събираше слънчевите лъчи на спрялото над гората слънце. Обичах да я гледам. Ние, лисиците обичаме красивите неща, защото природата ни е дала протяжен финес, неповторимо рижо присъствие и вродена наблюдателност. Странно защо, хората определят това като хитрост. Глупаво твърдение, всъщност!
Единствено кучето разваляше цялата тази хармония. Още повече, че не беше някоя разглезена болонка с панделки вместо очи, а пъргав доберман – силен и глупав, като охранител.
Наблюдавах я всеки ден от гъстите храсти. Кучето не представляваше опасност – оградата бе направена така, че никой да не може лесно нито да влезе нито да излезе.
Лятото вървеше бавно и спокойно – точно като човек без проблеми и работа, който не бърза за никъде. Момичето разпръскваше водите на басейна, събираше слънчева светлина и четеше – четеше много и много пишеше. Промени се едно единствено нещо. В първите месеци на лятото смехът и често се блъскаше в стволовете на дърветата край къщата. После спря изведнъж. Даже чух как спря. Тя говореше по телефона. Нервен разговор: - „Не, не заминавай за тази шибана Англия! Не, нямам всичко на света! Не, няма да те забравя, дори и да заминеш! Да, ти си глупав мъж… Да, баща ми е причината! Да, не ме пуска при теб! Да, да, да!“.     После разговорът прекъсна и настана тишина. После хълцане като от плач, ама един такъв… като на зряла жена.
Нали вече стана ясно, че ние лисиците сме наблюдателни. Можем да стоим търпеливо и да се взираме. Да наблюдаваме къде е дупката в курника, откъдето да влезем при кокошките. Да видим къде е дупката в оградата, откъдето да избягаме. Дупка в оградата ли казах. Разбира се, че глупавият доберман също не я бе забелязал…
На другият ден, когато момичето остана само край басейна, излязох от гората и отидох до оградата. Доберманът бе в града, заедно с черната кола на бащата. Стоях спокойно и гледах втренчено към момичето. То ме забеляза, ахна и се засмя. За пръв път от много време. После тръгна внимателно към оградата и мен. Не мърдах, но леко кимнах с глава, а момичето отново ахна. Тръгнах бавно, гледайки към нея, а тя ме следваше предпазливо. Вървяхме доста – оградата бе дълга, тук-там обраснала с храсти и бръшлян. Така стигнахме до дупката – аз се приближих до големия отвор и наведох муцуна към него. Момичето го видя и също се наведе. Коленичи на четири крака и сякаш подуши отвора. Повдигна глава към мен и леко се усмихна. Лицето и се издължи, а очите се присвиха леко. Стояхме неподвижни и се гледахме почти допряли носовете си – две малки лисици. После се обърнахме и всеки тръгна в собствената си посока.
На другият ден край вилата бе необичайно тихо. Водите на басейна бяха гладки като небето отгоре. Момичето го нямаше. Само бащата говореше ядосано по телефона, а доберманът се разхождаше нервно край оградата. Но това вече не ме интересуваше. Нямах повече работа там…

Сега и тримата замълчаха. Нямаше шеги, нямаше смях, подсвиркване, грачене. Изведнъж усетиха, че нещо край тях се бепроменило. Вятърът бе обърнал посоката си. Клоните над тях съскаха тревожно, а капките по асфалта вече не се чуваха. Студът идваше властно и неотменимо, а декемврийският мраз триумфално се връщаше. Тримата вдигнаха глави към небето и примижаха от нежни докосвания по клепачите си. Валеше. Валеше сняг. Валеше, както вали в детските сънища и по коледните картички.

И тъй като точно в такива моменти думите не вършат никаква работа, Враната лаконично изграка: „Е, работата стана ясна! Утре пак тук по същото време. Както досега - и тримата…
Снежният човек се усмихна щастливо в тъмното, но никой не го видя. Враната бе литнала, а в настъпилата коледна нощ Лисицата ситнеше към тъмното възвишение над града.

       

Няма коментари:

Публикуване на коментар